Дългите безсънни нощи...

Пак пускам нещо старо, но причината е че ме мързи да си напиша на компа доста нови неща, а и някои не знаят старите:р. Въпреки това обещавам, че скоро ще си седна на задника и ще препиша някои неща, защото ще ми е страшно интересно да чуя мнението ви за някои опити

Дългите безсънни нощи...

Дългите безсънни нощи...Нима не сте ги изпитвали? На тях се крепи целият ми живот! Вечер, когато студеният северен вятър заблъска по прозорците и те шумно се запревиват. Вечер, когато студът неусетно навлиза през цепнатините и стига чак до вътрешностите ти. Тук винаги е толкова студено, но по своему уютно. Всяка вечер по няколко пъти се опитвам да запаля печката, но усилията ми все са напразни. Пламъкът се задържа за кратко и за жалост дори не успява да стопли дланите ми. Но аз съм свикнал със студа, дори се е превърнал в мое другарче. Защото без него, няма да ги има дългите безсънни нощи...
Дългите безсънни нощи...Нима не сте ги изпитвали? На тях се крепи целият ми живот! Вечер, когато на площада притъмнее и стане съвсем пусто, там стои и ме чака моята любима. Моята прекрасна любима! Всяка безсънна нощ съм там, защото знам че и тя ще бъде там за мен. Държа я в прегръдките си и усещам сладкото и дихание и така чак до съмване. Тя е моето упование и вдъхновение. Тя е смисъла на моите дълги безсънни нощи и причината да ги обичам.
Дългите безсънни нощи...Нима не сте ги изпитвали? На тях се крепи целият ми живот! Вечер когато тъмнината обхване всичко. Вечер, когато сенките излизат от скривалищата си и те дебнат зад всеки ъгъл. Аз не ги забелязвам и те не ме забелязват. Аз не се интересувам от техния прахоснически обед, както и те не се интересуват от моите дълги безсънни нощи. Правим се на чужди, но само гордостта им пречи да признаят, че тяхното съществуване е нищо в сравнение с моето. Живеят си в техния свят, в който всеки изпълнява чужда мечта, не изпитва нито едно човешко усещане, но се заблуждава, че е щастлив. Никога не са усещали упованието на дългите безсънни нощи. Сякаш някой е сложил здрави примки около шиите им и ги затяга с всеки изминал ден. Малките сенки са различни, те не са завързани в своя свят. Понякога си говотя с тях. Най-често вечерите преди да посетя моята любима. Вечерите през дългите безсънни нощи...Нима не сте ги изпитвали? Те са целият ми живот!


* * *


Шонвил беше малко градче, сгушено в полите на голяма планина, но съвсем не си представяйте някое забутано селце, пълно с възрастни хора. Не, не, истината беше , че Шонвил е едно малко бижу, пълно със знатни хора. Най-заможните хора от цяла Австрия се бяха събрали в това толкова красиво място с цел да използват перфектните му условия за живот. Тук въздухът беше чист. Предвижването ставаше с големи файтони, водени от здрави, пърхащи коне. Нямаше нито коли, нито друго, но именно това най-силно се харесваше на жителите на Шонвил. Те бяха като заможна секта, която бавно изсмуква малкото градче. Всички имаха пари и то много, и точно затова и не ги даваха никога и за нищо. Всеки проблем се решаваше трудно, защото самите хора бяха свикнали всичко да става чрез парите без да изисква кой знае какъв труд. Но тази ленивост се сблъскваше с алчността им и положението ставаше сложно. Нещата ставаха дадеш ли пари, но именно парите най им се свидеха, а мързелът не им позволяваше дори да помислят за труд.
Беше декември и студът тази година беше невъобразим. Беше обхванал всяко кътче от малкото градче. Напоследък жителите на Шонвил бяха разтревожени. Навсякъде из града всеки шушукаше и тихо се вайкаше. Беше се появил нов проблем и те отново не правеха нищо друго освен да обсъждат злочестието си. А какъв беше проблемът? Всеки ден, когато се събираха по обед на своя голям пир в цветната градина на града, те съзираха своя ходещ проблем. Всяка вечер, когато се събираха на поредното угощение, подкрепено с танци, те отново го виждаха. Той беше пред тях непрестанно и това ги побъркваше. Този беден старец, облечен в окъсани дрипи им напомняше за собствената им жестокост. Това подтикваше съвестта им да се разбуди и поне един път да използват парите си за нещо истински ценно. Разбира се никой не го правеше. Ако в началото старецът се споменаваше от съвест, то по-късно думите вече не бяха съжалителни, а пропити с досада и отвращение. Старецът се бе превърнал в докачлива клюка, която разменяха, породена от гнева им, гнева,че той съществува и те трябва да направят нещо. Но никой нито предлагаше своите подаяния, нито гонеше стареца. Те бяха едни извратени наблюдатели на мизерния му живот. Разглеждаха го любопитно, когато в големия студ се опитваше да запали една евтина счупена запалка, чийто пламък угасваше така бързо, че дори не успяваше да стопли дланите му. Присмиваха му се, когато всяка вечер стоеше на обширния площад, загледан в прекрасната статуя на красива девойка. И се забавляваха, виждайки усилията му да прегърне камъка... В сърцата им не потрепваше нищо. Сякаш и те както умовете им бяха натъпкани със зелени хартийки и нямаше място за нито едно човешко усещане... Погълнати от долнопробните си проблеми и собствената си алчност и пресметливост, никога не успяха да усетят дългите безсънни нощи. Ммм...дългите безсънни нощи. Нима не сте ги изпитвали?

(shake)