От седмака

Над нашия ден ще се разлее тишина,
красива, трепкаща и шепнеща омайно.
И пейка в парка ще узнае хиляди неща
за две сърца и за една туптяща тайна.

Тя ще напира в теб, когато си мълчиш,
когато ме поглеждаш и се смееш.
Когато срещнеш ме със пламнали очи,
ти, без да искаш, ще ме сгрееш.

Когато ме здрависваш с парещата длан,
и лешниковата коса се люшне непослушна,
ще си припомниш, че си бил желан,
а аз ще се надигна да те гушна.

И пак ли за момент мечтата ще проблесне,
докато всеки свойта чаша тихичко допива?
Във стаята ще замирише пак на късна есен,
обгърнала във парка малка пейка мълчалива.