Таланта

            Нощта бе спокойна. Месечина се показваше измежду сивите облаци. Единственото нещо, което нарушаваше тишината, бяха две момчета.Те ходеха по една улица и си приказваха силно.
        -И какво стана после? –Попита едното.
        -Какво да стане? Изгониха ни. Трябваше да прекараме три часа в едно задръстено кафене.
        -Кофти.
        -А при теб? Как мина часа при психиатър? – Енри знаеше че приятелят му не иска да говори за това. Християн имаше проблеми с гнева. Случваше се да си изпусне нервите за глупости. Не бе наранил никой, но когато му кипнеше, почваше да вика по хората безпричинно. Винаги се извиняваше искрено за случилото се. Майка му бе преценила, че трябва да потърси помощ за гнева си. Затова миналия петък му бе записала час за днеска. Енри знаеше причината той да натрупва този стрес. Християн, повече от всичко, искаше да е творец. Той можеше да рисува, композира, да пише и дори да моделира с глина. Имаше обаче проблем . Повечето му неща, въпреки добре нарисувани, бяха някак бездушни. Не се усещаше онази емоция която блика от великите творби. А създадеше ли нещо с дух, то се оказваше копие на творбата на някой друг. Християн се кълнеше, че не го прави нарочно. Енри му вярваше. Той бе с него когато приятеля му пишеше или рисуваше. Момчето полагаше огромни усилия. А пък и често се случваше да е копирал нещо за което съществуване дори не е подозирал. Двамата решиха, че явно е имал контакт с творбите преди време, но е забравил и ги възпроизвежда на подсъзнателно ниво. Като драстична мярка Християн бе спрял да гледа телевизия и да слуша радио. Искаше съзнанието му да е чисто. Това не помагаше. Той продължаваше да прави копия на вече създадени неща. Това го подлудяваше. Влизаше му под кожата.
        -Каза ми да се намеря разтоварващо хоби. –Отговори му леко намусено.
        -Например?
        -Да играя игри. Да спортувам. Такива неща.
        -Знаеш ли, не е лоша идея.
        -Знаеш, не съм такъв тип човек. Междувременно исках да те питам нещо. – Смени темата Християн
        -Мхм?
        -Ти си харесваш Алина нали? –Попипа и се усмихна дяволито.
        -Бих ти дал отговор ако и ти ми кажеш коя си харесваш. –Заяви делово Енри.
        -Няма как да се скриеш от мен. Целия си червен. – Докато казваше това той го ръчна по рамото.
        -Няма как да знаеш със сигурност.
Християн помисли известно време. Знаеше че може да му се довери. Какво толкова, щеше да му каже.
        -Дарина.
        -Знаех си. Знаех си. –Засмя се другия.
           Християн съжали че му е казал. Сега имаше материал да му се смее за седмици напред.
        -Отговора е да.
        -Какво?
        -Казах че отговора е „да”. –Усмихна му се Енри.

Четири години по-късно


            Дарина седеше в леглото си стиснала телефона. Не можеше повече да продължава така. Той вече не и обръщаше никакво внимание. Стоеше с дни затворен в тях и рисуваше или свиреше. Беше изпаднал от университет, бяха го уволнили. Дори не се появи за рождения и ден. Да бъде с него беше все едно да ходи с призрак. Трябваше да се застъпи за себе си. Знаеше колко много значи за него творчеството, но нямаше да остави да се държат с нея като с второстепенен обект. Той не я заслужаваше.Тя трябваше да го остави и да продължи. И все пак й беше жал за приятните времена, който бяха споделили заедно. Но те бяха далеч в миналото. А пред нея стоеше бъдещето. Трябваше да се подсигури, че то ще е добро и светло. Тя набра телефона на Християн.


Три години по-късно


            Тя гледаше сина си жалостно. Той чупеше всичко което види. Мяташе неща по стените. Разби един стол в ъгълът на коридора. През цялото време крещеше неистово.
       -Защо не мога да го направя? Защо? Наистина се опитвам… наистина. – От очите му течаха сълзи.
            Ставаше все по-обсебен и по-обсебен. Усещаше как го губи с всеки изминал де. Живота с бе станал непоносим. През къщата сякаш бе минало торнадо. Той самия изглеждаше като бездомник. Съседите стояха настрана от нея. Дори в работа и я гледаха отдалече. Но каквото и да опитваше, не успяваше да го накара да спре. А толкова го обичаше. Той й бе единствен. Мъжът й бе починал отдавна. Родителите й също се бяха споминали не отдавна. Бяха си само двамата на света. Вече й минаваха идеи през главата да го напусне, да му остави апартамента и да отиде при сестра си да живее нормално. Но прекалено много го обичаше за да го направи.
           Той почна да блъска стената оставяйки кървави петна.
        -Защо?Защо? Защо?
            Тя се приближи и се опита да го спре. Той я удари с лакът блъскай ги я настрани. Тя го погледна уплашено. Зениците му се разшириха рязко, когато осъзна какво е направи.
        -Мамо… аз, не… -почна да мрънка.
            Тя излезе от стаята и тръшна вратата зад себе си. Той остана сам с наведена глава.
        -Съжалявам.- Тихо прошепна.

Една година по-късно

            Енри бе доволен човек. Работеше в звукозаписно студио което му беше мечта още от малък. Имаше огромна къща с прекрасна градина и гараж достатъчно голям и за двете коли на семейството. Денят беше хубав и топъл, затова той беше решил да се прибере пеша. Наслаждаваше се на времето което сякаш му се усмихваше. Беше наистина добър ден. Сутринта беше нагостен с прекрасна закуска от жена си. После изпрати синът си на първия му учебен ден. Работния му ден не бе никак лош също. Известна група бе дошла да запише песен за новия си албум. Енри беше сигурен че тя щеше да е хит.
            Вече се намираше на прага си. Изтри обувките си и влезна. Синът му скочи и го прегърна.
        -Как е малкия ми ученик?
        -Тати!
        -Да? – усмихна му се той.
        -Училището било много лесно.
        -Дано. Ще трябва да ходиш всеки ден. – Засмя се той.
        -Ама, нали вече ходих? – Натъжи се детето.
        -Де да беше толкова лесно.
        -Значи ще трябва и утре да отида? –попита то.
        -Да.
        -Добре ама само утре.
        -Не може така. –Каза и разроши момчето.
        -Скъпа какво има за вечеря? –Провикна се Енри.
        -Пиле с картови. –Отговори му глас от кухнята.
        -Много добре мирише. –Похвали я той.
            Тъкмо си беше измил ръцете когато телефона звъна.
        -Скъпи вдигни, моля те.
            Той изтри ръцете си бързо и вдигна слушалката.
        -Ало?
        -Успях! Енри, успях! –Каза възторжено мъжът от другата страна.
        -Христиан ти ли си?
            Човека запя нещо в слушалката.
        -Виж няма идея от къде си чул новата песен на Железните Главни, но това трябва да престане.
        -Какво?
        -Групата я записа днес. Не се прави на ударен.
            Чу се блясък и после празен сигнал.
        -Кой беше? –попита го жена му.
        -Никой. – Каза и седна да вечеря.





            Участъка беше малък. Нямаше нужда от по-голям за такъв малък град. Рядко се налагаше на полицията да се намесва в живота на местните. Повечето от обажданията бяха за един и също човек. Стар пияница. Понякога той сам си идваше и оставаше в килията на топло през зимните дни. Полицаите дори не го заключваха, нямаше нужда. Нощната смяна бе от трима човек. В момента там бяха: Каролаине, Джеф и Лилсон. Обикновено не получаваха сигнали през нощните часове затова и тримата се изненадаха когато телефона позвъня. Каролаине прие обаждането и записа адреса.
        -Какво става?
        -Обади се Господин Дикинс, каза че от къщата до него се чуло странен шум и имало синя светлина.
        -До него живееш онзи изкуфял тип нали? Дето целия му двор е в боклуци и не излиза навън? – Попита Джеф.
        -Да. По добре да проверим а? Тъкмо ще се разтъпчем малко. – Казвайки това старшия стана от удобния стол изпуквайки кокалите си.
        -Децата разказват много истории за него. Повечето от който плашещи. – Сподели той и направи физиономия на Каролаине.
        -Хах, значи ще е забавно. Да тръгваме. Вземи си якето, хладно е. – Посъветва го Лилсон.

            Двамата бяха на две пресечки разстояние.
        -Значи са я приели в Колежа?
        -Да. Знаеш ли сега рисува много красива картина. На огромно платно е. Един ангел. Но направен от желязо. Целия със жички и болтове стърчащи от него. Ще го завърши след седмица казва. Трябва да дойдеш да го видиш когато е готов.
        -Звучи интересно. Хей, искаш ли на връщане да минем за по едно кафе? Може да вземем нещо и на Каролаине. –предложи му Джеф.
        -Да, защо не. – отговори Лилсон. –Ако не го направим ще се сърди цялата смяна– Той се разсмя.
        -Жени.
            Когато двамата престанаха да се смеят старшия го попита:
        -Можеш ли да играеш боулинг?
        -Да.
        -В петъка свободен ли си?
        -Да, защо?
        -Чудесно! Нали знаеш че имам отбор по боулинг. Един членовете си изкълчи китката и ще ни трябва човек за петък вечерта.
        -О, сър. Аз не съм толкова добър. Не бих могъл да….
        -Знам че ще се справиш, спокойно. –прекъсна го Лилсон. – Пристигнахме.
            По пътя имаше отломки от нещо.
        -Да не се е взривил или нещо такова. – Попита Джеф докато огряваше отломките с фенера си.
        -Възможно е.
            Достигнаха до врата прескачайки боклуци и отломки.
        -Господин Христиан Винчели, чувате ли ме? Господине, чувате ли ме? – Изкрещя Лилсон.
            Двамата се спогледаха.
        -Време е за екшън а? Да разбием вратата. –Въодушеви се Джеф.
        -Чакай!- спра го старшия. Той посегна към дръжката и отвори вратата. – Не е като в филмите. Първо провери дали е заключено.
        -Жалко. Надявах се това да е първата ми разбита врата.
        -Сигурен съм, че ще имаш предостатъчно възможности в бъдеще.
            Вътре беше тъмно като в пещера. Джеф намери ключа и го натисна, но лампите не светнаха. Те се придвижваха бавно осветявайки пътя с фенерите си. По пода имаше хартийки. По тях имаше изрисувани картини или ноти. Тук-там се мярваха дебели папки. Лилсон отвори една от тях и от нея изпопадаха листа с текст по тях. Двамата преминаха в хола. Там имаше стълбище за втори етаж и коридор който водеше към няколко врати.
        -Аз ще проверя горе, ти виж тук. –Нареди старшия и почна да се изкачва по стъпалата.
            В първите две стаи имаше само още боклуци и хартийки. Вратата на третата беше открехната. Когато Лилсон влезе вътре остана изненадан. Явно наистина се е взривил, помисли докато гледаше дупката в тавана. Тя бе с диаметър около метър и половина. Краищата и бяха к оръфани но не бяха изгорели. Самата стая също бе добре. Каквото и да бе причината за дупката не включваше огън или експлозия. По-скоро сякаш нещо бе изстреляно през тавана нагоре. Малко луна светлина влизаше през дупката и спускаше лъчите си по статив разположен централно на стаята. Той се приближи за да види картината. Изпусна фенера си на земята който падна с тракане.
        -Старши, долу няма нищо. – Джеф бе влезнал в стаята. –Лилсон? –повика името защото колегата не му отговори. Той се приближи и погледна картината. На нея имаше голям ангел гордо разперил метални крила.\

Хах, талант или проклятие в случая?

Night~Light wrote:Хах, талант или проклятие в случая?

Ми то е малко неясно, но той дефакто копира картина от бъдещето. Идеята е човек сам да си представи защо и как. Исках да е като руската школа един вид.


P.S.Много особено разказче което го пиша за 4-ти път и все става зле. Иначе опитах с 3 различни стила

Хах спокойно нямаше нужда да поясняваш, разбрах идеята отлично , предал си я достатъчно ясно и хубаво, но все пак не смяташ ли, че ако искаш да създадеш нещо, но създаваш образи от бъдещето, това не е ли проклятие всъщност, особено ако както героя не се усещаш за т.н. си талант и се мъчиш и мъчиш и пропиляваш целия си живот, а може би ако го беше усетил, можеше да го използва, никой не знае.
Реших, че ще е глупаво да ти напиша извод или нещо, което вече знаеш, нали ти си го писал, и затова това беше импулсивната ми реакция, талант или проклятие е таланта, който не можеш да ползваш, а и таланта въобще. Най-талантливите хора са и най-нещастните.
Иначе на моменти ми се сториха някои неща излишни в разказа, но идеята определено ме спечели

Просто като заглавие ме кефи.(не заради друго)

Тоест той по някакъв начин пророкува в бъдещето? о.О Трябва да си призная, че не го разбрах, реших че просто е човек, който по някакво стечение на обстоятелствата преповтаря изкуството по света. :/
Във всеки случай според мен идеята е добра, но изпълнението може да се пооправи ;} Нямам представа как са изглеждали другите версии де.
Трябва да се съглася и с Миленка, че има някои неща, които сякаш изглеждат излишни.
ПП. Вярвам, не се обиждаш от критика

mijiturka wrote:Тоест той по някакъв начин пророкува в бъдещето? о.О Трябва да си призная, че не го разбрах, реших че просто е човек, който по някакво стечение на обстоятелствата преповтаря изкуството по света. :/
Във всеки случай според мен идеята е добра, но изпълнението може да се пооправи ;} Нямам представа как са изглеждали другите версии де.
Трябва да се съглася и с Миленка, че има някои неща, които сякаш изглеждат излишни.
ПП. Вярвам, не се обиждаш от критика

Никак. Знам че е зле и че куца ама нз как да го оправя. Просто да виси за броиката.

Harima Kenji wrote:Просто да виси за броиката.

Бройката не е важна, важни са идеите : )