Кървавия паметник [Join project with Somnium Proxy]

Мълчаливо гледаше каменната плоча докато вятъра развяваше късата му коса. Свали очилата от
измореното си лице и ги почисти с памучна кърпа. Рядко имаше време да дойде на гроба на сина си защото отделяше
повечето на проекта. А проекта бе най-важното. Бе му коствал много. Фирмата, голямото имение, хилядите
прислужници, дори хората, които някога наричаше свой приятели, го бяха изоставили. Но това нямаше значение. Ни
най-малко. Защото проектът бе ключа към неговото щастие. Той остави цветето на плочата, обърна се и тръгна с
бавна умерена крачка по осяната с есенни листа пътека.
След минути вече ходеше по улиците.Шумът от всекидневието го заобикаляше опитвайки се да го повлече в
забързания си поток. Но той само гледаше как картините пред него се размазват, губят очертания като набързо
нахвърляни скици.Вече нищо нямаше значение. Дори хората бяха загубили стойност за него - статуи, физиономии
издялани във камък, черти издълбани в линолеум. Без душа, без посока, без плам. Всичко беше загубило смисъл,
всичко беше загубило цвят. Плъзна ръка по лицето си. Дали и той не беше станал един от тях? Дали и неговата
личност не беше нищо повече от петно по пейзажа. Дори и да я бе загубил - не го интересуваше чак толкова. Просто
се питаше дали и той е като тях- статуя без лик. Една от тези мраморни фигури се блъсна в него и го наруга. Той не
й обърна внимание и продължи по пътя си, стигайки до блока си. С парите, който му бяха останали, си беше позволил
малък апартамент на последния етаж. Беше малко двустайно апартаментче с мухлясали тапети и течащ покрив. Не
му трябваше повече.
Качи се в асансьора с три други статуи, които му бяха съседи. Така и не си беше направил труда да се запознае
с тях. Нима можеше да говори и да се сприятелява с една статуя? Нито искаше, нито имаше нужда от подобна
безчувствена връзка. Не можеше да си представи какво може да им каже, на тях, които не живееха в неговия свят.
Асансьора спря и те слязоха, оставяйки го сам. Два етажа по нагоре и той излезе – беше напълно забравил че
изобщо някога ги беше срещал. Отключи врата и влезе в коридора, само за да бъде посрещнат от обичайната миризма
на квас. Затвори след себе си, свали обувките си и премина в тясната кухня. На масата имаше чиния с остатъци от
последната му вечеря и кутия. Той бръкна в хладилника и извади шише. Сипа от него в една мръсна чаша и отпи
голяма глътка. Извади снимките от кутията и почна бавно да ги разглежда. Беше станало нещо като ритуал, като
обред, който изпълняваше преди да се заеме за работа. Вече го беше правил толкова много пъти, че дори не се
замисляше защо го прави – беше станало част от него, от ритуала, от проекта, от смисъла, от душата му. Отпи още
една глътка и си сипа отново. Днес щеше да е за последно. Свали очила и остави сълзите да капят по масата -
държеше снимките далеч от тях. Не искаше да ги нацапа. От всяка от тях му се усмихваше румено момче с красиви
сини очи. Синът му. Преполови бутилката , когато снимките почнаха да се вартят от начало. Не че имаше значение –
беше ги виждал хиляди пъти. Не искаше да става. Не искаше да се разделя със сина си. Но трябваше.
Остави снимките на маса, допи чашата и отиде в другата стая. В единия й ъгъл имаше малко легло колкото да спи
свит на него, но това така и нямаше значение, защото по-голямата част от времето сънят го заварваше над бюрото.
Другата част от стаята бе заета от огромна машина. Цялата бе покрита с кабели и беше включена към специален
захранващ модем. Имаше две кабинки с отвори, който гледаха един срещу друг. Отиде до малкия пулт и дръпна
лостта. Няколко лампички светнаха за да индикират, че машина работи. Той провери дали всички системи са
включени. Нямаше пропуски. Съблече се гол и метна дрехите си на леглото. Активира таймера за минута и влезе в
едната кабинка. Вдиша дълбоко в опит да се успокои. Беше го страх, много го беше страх. Целия се тресеше от
ужас. Но трябваше да остане там. Това беше единствения начин. Машината започна да трака и да издава шум. Пода
под него светна. Кожата по краката му се нацепи и кръв почна да тече навсякъде. Той се сви от болка а очилата му
паднаха и се счупиха. Големи парчета месо се откъснаха от него и изчезнаха във въздуха. Закрещя от агонията
докато тялото му се гърчеше . Искаше да избяга, да спре ужасяваща болка. Трябваше само да излезе от кабинката и
всичко щеше да спре. Но трябваше да остане. Не биваше да помръдва дори сантиметър. Скоро машината оголи
краката му до кокал и той падна странично на стената. Погледна напред в другата кабинка. Там бавно се
образуваше образ. Бе успял! Бе го съживил. Главата му клюмна на една страна. Машината довърши процеса.

Едно перо влетя през прозореца с луди лупинги. Вятъра нежно го поведе през стаята. То влетя в малка
кабинка и приземи се в краката на статуята. Статуя на малко усмихнато момче, цялата покрита в кръв.

Форума пак се е изгаврил с форматирането.
Иначе винаги ми е харесвал този разказ. Много е красив. Даже забележки нямам

Пффф прекрасно е . Аз взех да се повтарям.- Всяко нещо, което прочета - засипвам с някви хвалби, но наистина много ми харесва. А и това е изкуство - не бих могла да критикувам каквото и да е Прекрасно чувство остави!