Полет

                        ELSU- Flying Falcon. 
                        Benigno - Friendly, Kind

              Полета му раздра яростно небесата. Вихрушки се зивихряха подир му.  Реалността се
 огъваше болезнено когато минаваше през нея.  Само още миг и тя се счупи посипвайки парчета
 от себе си надолу. Ангела беше изчезнал и всичко отново бе спокойно. 

               Елсу можеше да се похвали с късмет. Лош късмет. Удивително беше как съвпадения,
 случайности и неизбежностти винаги го подбираха за жертва на обстоятелствата.  Въпреки той
 бе доволен от своя живот. Бе му лесно тъй само да ходи на училище. Вече дори това нямаше да
 му се налага да върши защото днес го бяха изключили. Не му беше за първи път, вече бе сменил
 шест училища. Сам се изненада как от над три хиляди ученици ще се сборичка точно със синът
 на директора. Беше убеден че повечето математици биха получили удар ако пресметнат шанса
 да му се случват такива неща толкова често. Елсу често се замисляше, дали няма някоя висша
 сила, която да си прави кефа на негов гръб. Тогава идваше въпроса защо някой би избрал точно
 него. Той не бе с нищо по различен от другите деца. Не бе получил нищо в замяна на това
 проклятие.  Но сега него го притесняваше далеч по-важен въпрос. А имено, какво да прави със
 свободното време? Имаше цял ден на разположение.  От друга страна разполагаше само с парите
 си за закуска, а все още не искаше да съобщава добрата новина на майка си. Дилемата му беше
 за: аркадния клуб в който да си прахоса парите набързо или да отиде и да наеме колело за 
малко. Въпроса беше от жизнена важност. На карта бе неговото добро настроение. Реши да отиде
 за колелото понеже щеше да го кара повече време, след това като всяко нормално момче на
 шестнайсет реши ,че все пак аркадните игри са по забавни и се насочи към залата. Мина през
 тясна уличка между два блока където през вечерните часове можеше да ти се случат разни
 неща. Калта бе покрила земята и човек трудно можеше да познае че под нея има асфалт. Тук там
 се мяркаха локви. Не му пукаше особено  дали ще си нацапа обувките. Не бе от типа хора който
 обръщат внимание на такива детайли. Започна да си свирка весело. Правеше това добре. Много
 хора намираха свиренето му с уста за талант, бе им приятно да го слушат. Караха го да свири
 на купоните, дори на рождени дни с типичната за случая мелодия. Самият Елсу нямаше
 отношение към това действие. Той рядко се усещаше че дори го прави. Тъкмо обмисляше
 точно коя игра да игра когато усети нещо. Огледа се но нямаше никой. Погледна нагоре. Бели
 облачета плаваха мудно по синьото небе. Бе сигурен, че нещо е паднало върху него. Сви рамене
 и продължи по пътя. Явно си беше въобразил. След няколко крачи му се зави свят. Спря и се
 хвана за главата опитвайки се да спре  въртеливото чувство. Картината пред него се размаза
 като полято с вода картина. Цветът на светът изтичаше в каката му. Разливаше се по улицата
 на цветни вълни. Преди да потъне в мрак той си помисли: Какво по дяволите?  


               Мека бяла топлина. Пухкава като облаците, тъй сладка. Той отвори очите си.
 Познатата му болнична стая. Бе я посещавал често от малък. Сестрите се шегуваха че е
 запазена само за него. Спомените му бяха мъгливи. 
     -Елсу, как си мой човек?- Доктор Бенигно бе влезнал в стаята. Той бе сравнително млад
 за доктор, на двайсет и седем години. Имаше светло кафява коса с малък завъртулен перчем.
 Носеше много химикалки в джоба си защото имаше навика да ги чупи когато се ядоса. Двамата
 с Елсу бяха изградили приятелски отношения заради честите посещения на младежа. Медика
 разтоварваше напрежението  от работата когато си говореше с него.  Елсу беше добър
 слушател и поглъщаше всяка негова дума внимателно. Обикновено си говореха за прости
 забавни теми без никаква стойност. Случваше се обаче и да имат и по-сериозно разговори.
 Искаха съвети един от друг. Бенигно се изненадваше какви добри съвети може да даде едно
 момче на неговите години.
     -Добре съм. – отговори му момчето.
     -Да не си болен или нещо такова?
     -Не ли твоя работа да ми кажеш. 
     -Просто питам за симптомите.
     -Няма такива.   
     -Тогава какво стана тоя път?-  Каза и отвори тефтера си. 
     -Същност не знам. –Отговори му Елсу.
     -Това е нещо ново. Обичаш да разнообразяваш а? –Усмихна се лекичко. - Tук пише че
 са те намерили на улицата в несвят. Явно си припаднал . 
      -Явно.   
      -Беше ли ял? –попита го. 
      -Да. Знаеш че не мога без храна. 
      -Хей ако си опитал нещо, може да ми кажеш…
      -Какво? Не, за бога. Не съм взимал наркотици. –Елсу повиши малко гласа си.
      -Извинявай! Знаеш ги какви са тийнейджърите днешните дни.  –Побърза да се измъкне Бенигно. 
       -Да, прав си. Но както казах, нищо не съм взимал. - Вече спокойно каза той. 
       -Вярвам ти. И все пак трябва да останеш през нощта за да те следим.  
       -Добре. – Бързо се съгласи Елсу.
       -Искаш да се измъкнеш от бясната си майка а? Нека направим една сделка. –Погледна го
 дяволито. – Аз ще забраня посещенията а ти от своя странна ще питаш сестрата какво мисли 
за мен. Трябва да се постараеш да си сладък. 
       -Нямам много избор, а? 
       -А, винаги има избор. –Той го изгледа въпросително. 
       -Понякога си истински демон знаеш ли? Добре ще го сторя. Къде трябва да се подпиша
 с кръвта си? 
       -Какво щях да правя без теб. –засмя се доктора. –Имам и други пациенти да прегледам.
 До скоро, Елсу. - Докато си тръгваше остави престилката да се вее зад него. Обичаше да го
 прави, затова рядко я закопчаваше. 
          Елсу погледна белия таван. Трябваше да измисли какво да прави преди да умре от скука.  

               Подаде главата си и огледа коридора. Нямаше никой. Претича през него издавайки
 пляскащ шум заради джапанките си. Застана пред машината за напитки и брънка под нея, от
 там извади малко портмоне  от тези който обикновено се падаха от някой зръчно. Изсипа
 няколко монети в дланта си. Болницата имаше политика да преоблича пациентите в нощници,
 а дрехите им ги прибираха за предстоя, заедно с тях и парите по техните джобове. Пусна една
 монета в машината и се замисли какво иска. Чу звън. Някак далеч и глух. Той се надигна и
 се ослуша внимателно. Изведнъж отново му стана зле. Цветовете пак се размазаха 
превръщайки се в цветна субстанция, но този път вместо да потекат по пода, те се издигаха 
на големи балони към тавана. Там се плискаха и образуваха малко локви който постепенно 
нараснаха до река. Тя се плискаше и вълнуваше буйно над него. Една огромна капка се стече
 върху рамото му. Той я докосна с пръст. Всичко се завъртя бясно и многото цветове се 
превърнаха в бяла светлина. Падна на бяла поляна. Вятъра нежно вееш зелената трева, но
 Елсу не го усещаше по кожата си. Нито усети топлината на слънцето което грееше високо 
горе. Той тръгна напред като на сън. Не въвря, нито дълго, нито кратко  защото тук, време
 нямаше. То бе нещо измислено от хората. А тук, те не съществуваха. Светът беше малък и
той бързо стигна до ръбът. От там видя неговия.Трябваше да се върне, там бе неговото място.
 Гмурна се надолу, през облази морето и земята. Всичко бе статично, всичко бе едно. 
И все пак различно. 



       -Какво става?
       -Прави гърч. 
       -От колко време е така?              
       -Незнаем, намерихме го в коридора в това състояние. 
           Бенигно извади шпатула от джоба на престилката си и отмести притисна езика
 освобождавайки дихателните пътищата на Елсу. Скоро момчето престана да трепери 
и заспа в дълбок сън. 


               Когато се събуди майка му и Бенигно  бяха до него. И двамата бяха много
 притеснени. Никога не беше виждал Доктора тъжен или разтревожен. Приятелят му го
 прегърна, а очите му се насълзиха. 
       -Ще те излекувам кълна се. Каквото и да е! Ще те излекувам. –Той дълго не го 
пусна от обятията си.  Майка му гледаше отстрани и тихо плачеше. Целуна го по челото
 и каза колко го обича. 
       -Ще ти направим ЕЕГ за да видим какъв е проблема. – Каза след малко доктора.
       -Какво ще ми направите? – Неразбра Елсу.
       -Електроенцефалография.
       -Електро какво? 
       -Искаме да видим дали имаш проблем в мозъкът. –Просто му обясни Бенигно. 
           Елсу доби страна физиономия.
       -Няма от какво да се страхуваш. Всичко ще е наред. –Добави майка му.
       -Мозъкът си ми е съвсем добре. –Защити се той.
       -Не казваме че си тъп или нещото от този род. –Поясни тя. 



               Елсу седна на стола а на главата му сложиха нещо като шапка, след това 
към нея прикачиха кабели, а няколко дори лепнаха по лицето му.
      -Остава да ми сложат коледни лампички. 
      -Отпусни се и си мисли за нещо. Може да затвориш очи. Помага. – каза му високият
 мъж пред монитора. До него беше Бенигно който му вдигна палец за да покаже че всичко е ок.
         Момчето затвори очи и се отпусна. Сякаш падна назад, през стола, през сградата,
 през пръста. Падаше и падаше, а накрая остана в мрака. Бели бера се понесоха бавно и
 плавно надолу. Като лодки се люлееха наляво и надясно преди да паднат някъде под него.
 Елсу отвори дланта си и остави едно от тях да падне в нея.  Взря се в него.  То почна да
 сияе слабо. Единствения източник на светлина в това тъмно място. 

               Бенигно се затича и дръпна момчето от стола и го остави легнал на земята. 
Отвори очите му. Зениците му се въртяха като луди.  След минута Елсу престана да се гърчи. 
       -Какво стана? – Попита Бенигно.
       -Нямам идея. Никога не съм виждал апарата да свети така. Трябва да се е повредил.
 Това въобще не беше нормално. Може би не съм го свързал правилно. Или пък някакъв
 вирус. Незнам. 
       -И се е случило точно по време на гърча? – Усъмни се Бенигно.
       -Явно. Сам видя какво показваше, не е възможно. 
               Елсу гледаше през прозореца замислено. До него бяха Бенигно и майка му който
 му говореха нещо. Той не ги слушаше.  Изправи се и отвори прозореца заставайки в
 рамката му.  Взря се в синьото небе. Тъй спокойно бе то, някак далечно от всичко земно.
 Тревогите, бедите не му бяха познати. Само синия безкрай и звездното небе бяха негови.
 Нещо  го влечеше там, горе. Той трябваше да откликне на повика. Качи единия си крак 
на парапета. Някой сложи ръка на рамото му, а глас далече го попита какво прави.  Не 
обърна внимание на въпроса и продължи да гледа хоризонта. Гърбът му светна с мистична
 светлина. Две огромни бели  пера плавно се разгънаха преполовявайки стаята. Те 
минаваха свободно през предметите все едно бяха илюзия. Ала те изглеждаха като 
най-истинското нещо в стаята. Той скочи напред изстрелвайки се няколко метра. 
         Бенигно и майка му с писъци погледнаха надолу през прозореца за да видят трупа
 на Елсу пет етажа по надолу.

               Полета му раздра яростно небесата. Вихрушки се зивихряха подир му.  
Реалността се огъваше болезнено когато минаваше през нея.  Само още миг и тя се 
счупи посипвайки парчета от себе си надолу. Ангела беше изчезнал и всичко отново 
бе спокойно.